Онлайн магазин Azimuth

ПОМОРИЕ – ДРЕВНИЯТ АНХИАЛО

Pomorie_znak_smallСъвременният град Поморие е  разположен върху едноименен,  тесен, скалист полуостров, вдаден  3,5 км в Черно море, на  северозападния бряг на Бургаския  залив с координати 42033′ северна  ширина и 27039′ източна дължина.  От юг, изток и североизток градът е  заобиколен от морето, от север – от  Солното езеро, като само от запад-  северозапад, чрез тесен провлак,  заливан твърде често от морето, се  свързва с обширното По-морийско  поле. В течение на хилядолетията конфигурацията на терена се е изменяла, поради което и селището е променяло своето местоположение. Сега на юг на 20 км е днешният град Бургас, на север на 18 км Несебър. Между тези два града преминава съвременната история на Поморие. През Античността и Средновековието неговите конкуренти са били съответно Несебър на север и Созопол на юг. До 14 август 1934 г. градът е носил древното название Анхиало, когато със специална министерска заповед е бил преименуван на Поморие.    Измежду всички селища по Западното Черноморие Анхиало като че ли най-ревниво пази тайните на своето минало. Древните автори, традиционно оскъдни на сведения за земите около Западния Понт, дълго време не обръщат внимание на този град. Едва римският географ Страбон (63 г. пр. Р. Хр. – 19 г. сл. Р. Хр.) нарушава мълчанието, за да отбележи, че „после [след Месамбрия] иде Анхиало, градец [полихнион] на аполонийците“. Този кратък текст е тълкуван от всички изследователи в смисъл, че Анхиало е създаден като колония на Аполония (Созопол) с цел пълно господство над Бургаския залив и принадлежащата му територия, за владеене на солниците и срещу влиянието на съседната Месамбрия.    Приемайки безрезервно това сведение, съвременните изследователи е трябвало да потърсят една приемлива дата за създаването на „градеца на аполонийците“. И тъй като, когато Страбон е написал своята „География“ (около 7 г. пр. Р. Хр.), Аполония е била вече значително западнала и не е можела да създава свои колонии, естествено е било да се потърси една по-ранна дата за основаването на селището – V или IV в., когато е бил най-големият и разцвет. По такъв начин Анхиало влиза в науката като спътник в системата от гръцки колонии, чиято орбита се е простирала по цялото протежение на Черноморското крайбрежие.    Това твърдение дълго време не беше нищо повече от едно съблазнително предположение, експлоатирано в различна степен от съвременните патриоти на древната Аполония, тъй като в продължение 

на десетилетия старият град мълчеше, без с нищо да потвърждава своето толкова отдавнашно съществуване.    През 1960 г., по време на разкопки в древния град Истрия (на румънския черноморски бряг, близо до устието на Дунав), бе открита голяма мраморна плоча, върху която в четиридесет реда е запазен Декрет на Народното събрание на Аполония.    От този изключително интересен документ става ясно, че през II в. пр. Р. Хр. и във всеки случай в средата на века, от когато най-късно може да се датира този надпис, Анхиало е бил силно укрепено място [„фрурион“], с крепостни стени, което е било завладя-но от съседната Месамбрия(дн. Несебър), и се е наложило изпратеният от Истрия наварх(адмирал) Хегесагор, син на Моним да атакува и по време на сражението да разруши крепостните стени на Анхиало, възвръщайки го отново в ръцете на аполонийците. По такъв начин сведението на Страбон в известен смисъл се потвърждава: благоприятното географско разположение на Анхиало на северния бряг на сегашния Бургаски залив му придавало изключително значение, за да се води спор с цената на оръжието между Месамбрия и Аполония. Трудно е да се определи по-точно в какво се изразява това значение на Анхиало. Както показва историята на Аполония, градът през елинистическата епоха не е играл оная голяма роля в живота на крайбрежието, каквато е имал в по-ранния период (V – IV в.).

Многократно е изтъкван от съвременните изследователи на най-старата история на Анхиало добивът на сол като аргумент за интереса на Аполония или пък на Месамбрия.    Солодобивът се поставя обикновено в основата на обяснението на името на селището – Анхиалос от гръцкото ‘анхи-‘= близо, наблизо и ‘алс-‘ = сол, откъдето Анхиалос – сели-ще, разположено близо до място, където се добива сол, ‘Солници’, ‘Солища’, ‘Солник’, като се пренебрегва и възможността за селище, разположено близо до морето, от рядко употребяваното в поезията ‘алс-‘= ‘море’, откъдето през 1934 г. градът е бил преименуван на Поморие. Странното в случая е, че науката не разполага с нито едно сведение чак до периода на Средновековието за солодобив в Анхиало. Ако наистина изключителната ценност на селището е била в солодобиването, то това едва ли би останало неотбелязано от старите автори, както ще бъде направено това по-късно за Средновековието.    Досега следи от тази най-ранна крепост на Анхиало не са открити. Народното пре-дание, както и археологическите проучвания показват, че останки от старо селище се намират в началото на сегашното Поморийско поле, извън полуострова, в м. Палеокастро [от гръцкото ‘Палайос’ – стар, древен, някогашен и ‘кастро(н)’ – крепост], където се намира сега квартал на града. Дългогодишните наблюдения и археологическите разкоп-ки, провеждани от 1966 г. насетне, обаче не са показали досега наличието на това място на селище от тази ранна епоха. Останките са от едно значително по-късно време, когато тия места ще влязат в пределите на Римската империя.

Не внася нещо съществено за местонахождението на ранното селище и оскъдният археологически материал. Наистина ранни материали са намирани на различни места и по различни поводи: в залива пред сегашния град, при провеждането на подводни археологически проучвания са намирани каменни котви от втората половина на II хил. пр. Р. Хр., каменни и оловни щокове от котви, които са били на въоръжение в корабоплаването от края на VII в. до края на 1 хил. пр. Р. Хр., амфори от IV – III в. и т. н. Каква е била съдбата на ранното селище през бурните времена на 1 в. пр. Р. Хр., когато крайбрежието е включено в походите на римските пълководци Марк Лукул (зимата на 72/71 г.), когато била завладяна, опожарена и разграбена Аполония, на Гай Антоний Хибрида през 62/61 г. и на Марк Лициний Крас в 29/28 г., когато крайбрежието е било поставено окончателно под римска власт?

Разрушената по време на войната между Месемврия и Аполония крепостна стена е била възстановена, защото, когато в 9 г. сл. Р. Хр. на път за заточението си в Томи (днес Констанца в Румъния) Овидий, един от тримата велики поети във „Века на Августа“ или „Златния век на римската поезия“, минава на кораб край Анхиало, го отбелязва като селище с крепостна стена. Ясно е, че крепостните стени на Анхиало са били отново издигнати и „градецът“ е продължил да бъде едно от значителните селища на Западно-понтийското крайбрежие. Защото през първите десетилетия на 1 в. сл. Р. Хр. ние говиждаме като център на стратегия. Този факт, засвидетелстван от няколко надписа, етвърде интересен и той ни представя ранната история на Анхиало в по-друга светлина.    Вероятно още през елинистическата епоха в управлението на древна Тракия е била въведена системата на стратегиите. Вече през средата и втората половина на 1 в. пр. Р. Хр. те съществуват със абсолютна сигурност. Когато римляните завладяват Тракия и превръщат тяхното царство в римска провинция, последната е била разделена на около 50 стратегии. Самото завладяване на Тракия от римляните е един продължителен и мъчи-телен процес. В крайна сметка последното самостоятелно тракийско царство успяло да запази независимостта си, оставайки в приятелски съюз с Рим, превръщайки се във васална държава. В този последен период от съществуването си (11 г. пр. Р. Хр. – 45 г. сл. Р. Хр.) тракийското царство обхващало широка територия от Мраморно море по Марица до Струма и по черноморския бряг до Дунава. В административно отношение то запазило старото деление на стратегии, в чиито предели влизали и черноморските градове. От този период е сведението за стратег на Анхиало на име Аполоний, син на Ептайкент. Ние знаем неговото име от една поредица надписи, намерени както в самия Анхиало, така и в по-близки или по-отдалечени райони.    Два факта в случая са от по-особен интерес: стратегът Аполоний, син на Ептайкент, е родом от древнотракийския град Бизия (днес Виза, недалеч от Одрин) – столица на последната тракийска династия на Реметалк I. Той е възприел гръцкото име Аполоний, но неговият баща е запазил тракийското Ептайкентос; неговата жена също е възприела гръцко име – Леонто, но нейният баща носи тракийското име Авлодзенес – фамилия, известна ни от друг надпис от Анхиало. С известни предположения може в такъв случай да се приеме, че синът на тракиеца Ептайкентос от Бизия е станал зет на фами-лията Авлодзенес от Анхиало и по този начин е бил възприет като стратег на Анхиалската област.    Фактьт за наличие на стратегия с центьр в Анхиало е изключително интересен. Избирането на Анхиало за центьр на стратегия в тракийското царство на династията на Реметалк изглежда на пръв поглед твърде странно – един гръцки град, както ни е представян според сведението на Страбон, седалище на тракийски областен управител. Не познаваме друг такъв случай в тракийската държава.

Очевидно Анхиало е представлявал опора на тракийските владетели със значителния тракийски елемент, който го е населявал. Наличието на траки в този крайбрежен град е негова отличителна черта и през по-късната епоха, когато Анхиало е превърнат в римски град, за да бъде изрично подчертано у ранновизантийския историк Прокопий (VI в. сл. Р. Хр.): „Траки обитават един крайбрежен град на Евксинския Понт, на име Анхиало.“    Многобройните тракийски могили, разположени в непосредствената околност на стария град, влизащи в територията на градския некропол, не оставят никакво съмне-ние за тракийската принадлежност на неговото население. Под насипа на една такава могила се намира и прочутата поморийска гробница, която представлява фактически един тракийски хероон от по-късно време.    От времето на стратега Аполоний, син на Ептайкент или малко по-късно са три надгробни тракийски могили, разкопани през третата четвърт на миналия век, с изключително богато съдържание на погребални дарове. В една от могилите е намерено погребение на богата тракийка, с много златни накити. Върху един от накитите е гравирано и името на притежателката – Лесескепра. Култовите предмети, които са я съпровождали в задгробния свят, показват, че сред анхиалската тракийска аристокрация са били запазени старите тракийски традиции.

Става ясно, че Анхиало е имал по-друг произход – едно тракийско селище, което вероятно е било предадено в територията на Аполония. За тракийския характер на селището говори и едно друго обяснение на произхода на името му: от тракийското (или пред гръцко-тракийското) ‘Акхелон’, от ‘акхел – вода’, каквото е било названието на близката река Ахелос, Ахелон, откъдето по-късно е било променено поради сближаването с гръцкото Анхиалос. Какво е било устройството на селището през този ранен период остава само да гадаем и да очакваме някои нови открития, които да внесат необходимата светлина.    Не ни е известно досега мястото на града – седалище на Аполоний Ептайкент. Римляните ликвидирали самостоятелността на тракийското царство и през 45 г. сл. Р. Хр. го превърнали в римска провинция начело с римски провинциален управител. Управляващата тракийска аристокрация се приспособила към новото положение и била привлечена в управлението както на провинцията, така и на селището. Получилият автономия Анхиало е бил провъзгласен за град по времето на римския император Траян (98 – 117 г.), заедно с още четири стари тракийски селища – Сердика (София), Пауталия (Кюстендил), Никополис ад Нестум (близо до гр. Гоце Делчев) и Топир (сега в развалини до устието на Места). Актът на Траян фактически узаконил един процес, който се бил оформил още в предходната епоха. Новопризнатите градове добили правото и задължението да носят родовото име на императора – Улпия.

Градът получил устройство като останалите западнопонтийски градове – всички свободни граждани влизали в Народното събрание (Демос), което избирало управляващия орган – Съвета (Буле). Анхиало получил своя територия, която след времето на император Хадриан на запад граничела с територията на Августа Траяна (Ст. Загора) и стигала до р. Тунджа, на север – с територията на Месамбрия, на юг – до южния бряг на сегашното Бургаско езеро, откъдето започвала територията на гр. Деултум (сега с. Дебелт, Бургаско). Тази голяма територия отличава съществено Анхиало от останалите западночерноморски градове, чиито територии по времето на римското владичество намалели.    След обявяването му за град от Траян Анхиало е бил построен на широко, както и другите римски градове, по т. нар. „Хиподамова система“. Основният гръбнак в планировката на града съставлявали двете главни улици – „кардо максимус“, с посока север-юг, и „декуманус максимус“ – с посока изток-запад. Успоредно на тези две главни улици са

прокарвани останалите по-тесни  улици.    Римският Анхиало е бил разположен в  началото на сегашното Поморийско поле, извън  полуострова, на около 3 км запад-северозапад от  центъра на съвременния град Поморие в м.  Палеокастро. Дългогодишните наблюдения,  археологическите разкопки, съчетани с  геофизични проучвания, показват, че римският  град обхващал пространство, ограничено сега от  изток и север от Солното езеро, на запад най-  общо до ъгъла, който сключват шосетата  Поморие-Слънчев бряг и Бургас-Слънчев бряг,  на юг – линията от манастира „Св. Георги“ до  морето. В тази си територия Анхиало заемал  площ от повече от 120 хектара и е най-го-лемият по площ град от римския период в древна Тракия. Градът е бил опасан със здрава крепостна стена. В четирите края на двете главни улици са били построени градските порти. Както може да се съди от една емисия монети, върху портата, която е водела към пристанището, е 6ила поставена статуя на бога на морето Посейдон, прав, с тризъ6ец в едната ръка и в другата – хипокамп (митично животно – полукон, полури6а). Това е т. нар. Посейдон пропилайос – защитник на портите.

Градът е 6ил водоснабден, като водата е докарвана отдалеч (от изворите около с. Рудник) посредством зидан водопровод.    Извън крепостните стени се намирал некрополът на града. Засега той се проследява най-добре в северозападната и западната страна, разположен върху високото плато. Тук се намират и многобройните тракийски могили, указание за активното участие в политическия, икономическия и културния живот на града на представители на заможната прослойка на древните траки. Следи от тракийски надгро6ни могили, сега силно снишени в следствие на постоянното разораване, се виждат и северно от

Палеокастро, непосредствено до шосето за Слънчев 6ряг.    Анхиало е 6ил украсен със статуи на божества и обожествени императори. Съдейки по монетите, това са статуи на Посейдон, на Хадес-Сарапис, на Конкордия. Градът е издигнал статуи на императорите Каракала и Александър Север, вероятно в чест на тяхното посещение в Анхиало.
Всички сведения, с които разполагаме досега, показват, че през II – III в. Анхиало се е радвал на значителен просперитет. Това се дължи както на удобното му пристанище, така и на разположението на града на кръстовището на няколко пътя, които свързват Тракия с Мизия по крайбрежието, а така също и вътрешността с морето.

Пристанището на Анхиало е било най-големият вносно-износен пункт на римската провинция Тракия. То се използвало и за снабдяването на римските войс-ки по време на източните трансбалкански експедиции на император Траян. Неговото значение е многократно подчертавано в монетите на града.

Значително икономическо и културно развитие градът достига по време на Северите. Вероятно в чест на посещението на император Септимий Север (около 209 – 211 г.) градът организирал специални тържества, отбелязани върху няколко емисии монети като „СЕВЕРИА НИМФИА“. Това са били спортни състезателни игри, организирани по подобие на прочутите в целия сват Питийски игри в Делфи и редица други. Тези тържества се повтарят периодично през няколко години. Може с основание да се приеме, че тези игри в Анхиало са продължили да се провеждат чак до времето на император Гордиан III (235 – 238 г.). Провеждането на тези спортни състезания предполага и наличието на стадион, чието откриване трябва да се очаква.

Названието „Нимфиа“ не е случайно. То е продиктувано от голямата почит в Анхиало към нимфите – женски божества,

персонификация на изворите, горите и планините. В случая са  почитани Трите нимфи – покровителки на минералните  извори. В територията на Анхиало са влизали прочутите в  древността Аквекалиде (сега Бургаските минерални бани),  които са се наричали тогава още и Анхиалски бани. По всичко  изглежда, че самото светилище на Трите нимфи се е намирало  при баните.    Важно място в поминъка на населението е  заемало земеделието и лозарството. Още в тези далечни  времена анхиалци се славели като добри лозари и винари –  слава, която съпътства неговите жители и до днес.    Изглежда  спокойният живот на града е продължил до средата на 111 в.  От средата на 111 в. насетне започват да преминават на юг от Дунава значителни маси от готи, сармати и карпи. През 250 г. значителни готски маси преминават през Тракия и обсаждат Филипополис (Пловдив). През 254 г. и 255 г. готи, карпи и бургунди преминават наново на юг от Хемус. През 257 – 258 г. тервинги и карпи се смъкват по море покрай западния бряг на Черно море и дости-гат чак до Мала Азия. Според едно сведение готите нападнали Анхиало (вероятно през 270 г.) и „бързо го превзели“. Те останали тук „много дни и се наслаждавали на баните с топла вода, които се намирали на дванадесетия милиарен стълб от град Анхиало и избликват от дълбините на огнения си извор“.

 Каква е точната съдба на Анхиало не се знае. Но очевидно е, че многобройните шествия на северни народи в Мизия и Тракия в продължение на около 30 години довели до значителни икономически, политически и културни промени. Те намерили израз в реформите, които предприема император Диоклетиан. Има сведение, че император Диоклетиан посещава Анхиало иостанал тук от 28 до 30 октомври 294 г.

След започнатите от Диоклетиан и продължени от Константин Велики реформи била извършена административна и военна реорганизация. Сега Анхиало влиза в новообразуваната провинция Хемимонт с главен град Адрианополис (днес Одрин), в която играе значителна роля. От сега нататьк, и особено след преместването на столицата на Империята в Константинопол, Анхиало започнал да играе значителна роля в снабдяването на новата столица с храни. Освен това той ще заеме основно място в борбите на Източната римска империя с нахлуващите от север народи. Низ от събития са характеристиката на V и VI в., чието протичане не отминава Анхиало.

През 476 г. вождът на готите Теодорих потеглил с войските си от Марцианопол, преминал през Хемус (Стара планина) и Анхиало и се отправил за Адрианопол.

През 513 г. висшият византийски пълководец Виталиан Тракиеца вдигнал бунт срещу византийския император Анастасий, като успял за кратко време да подчини Черноморието и завладял Одесос (Варна) и Анхиало. Във военните действия срещу Константинопол взели участие около 200 кораба от пристанищата на Одесос, Анхиало и Созопол. Бунтът продължил чак до 515 г., когато В

италиан бил разбит и се оттеглил в Анхиало.    По  време на голямото нашествие на авари и славяни  през 584 г. били превзети много градове във  вътрешността на Балканския полуостров, между  които и Анхиало. Те разрушили стените на  анхиалската крепост, опустошили и оплячкосали  самия град и неговата околност. Тогава аварският  хаган Баян заповядал да не се рушат стените на  Анхиалските бани, като превърнал Анхиало в своя  резиденция за няколко месеца. Тук той сключил  поредния мир с византийския император срещу  данък от 100 000 златни монети.
Отново Анхиало е в центъра на подготовката на  византийската войска срещу „варварите“ от север  през 585 г., когато византийският пълководец  Коментиол събрал тук войска и съставил три  отряда за воина срещу авари и славяни и отново през 591 г. когато византииският император Маврикий се подготвил за поход към Анхиало, където прекарал около 15 дни.

Тази поредица от събития не прекъснала и след образуването на Българската държава през 681 г., когато ролята на Анхиало като междинно средище в отношенията между Византия и България нараства. Така през 708 г. византийският император Юстиниан II потеглил по суша и море срещу младата българска държава, като нарушил сключения три години по-рано мирен договор с българския хан Тервел. Той достигнал до Анхиало, разположил флотата на котва, а конните отряди – на стан в полето на Анхиало. Българи-те нападнали и разгромили византийците. Самият император се укрил зад крепостнитестени на Анхиало, след три дни престой прерязал жилите на конете си и тайно отплавалкъм Константинопол.

 На 30 юни 763 г. пред стените на Анхиало претърпели поражение българските войски, предвождани от хан Телец. Византийският император Константин V Копроним отпразнувал победата с голям триумф. На 21 юни 766 г. същият Константин V организирал нов поход срещу българите и изпратил към Анхиало 2600 тежки военни кораба (хеландии), натоварени с огромна войска. При закотвянето на корабите се разразила буря и голяма част потънали, като повечето войници се издавили. Поради това на 17 юли 766 г. императорът бил принуден да се завърне в столицата. Откриването на останките от тази огромна флотилия е съблазън за всеки подводен археолог.

През май 783 г. византийската императрица Ирина, настойница на малолетния си син Константин VI, извършила демонстративно минаване през Тракия. Тогава разрушеният при предишните сражения Анхиало бил възстановен.

За пръв път Анхиало, заедно с другите  южночерноморски градове, преминал в  български ръце през 812 г. по времето на  българския хан Крум. Твърде е вероятно тогава  той да е бил наречен с прабългарското име  Тутхон, което не е успяло да се наложи. Тогава  Крум настанил в Анхиало и значителна маса от славяни и прабългари. Византийската империя успяла да си възвърне тази част от крайбрежието през 864 г.    Това хронологическо изреждане може да продължи. Забележителна е голямата битка между българите, предвождани от цар Симеон, и византийците, предвождани от главнокомандващия Лъв Фока, на 20 август 917 г. в полето пред Анхиало. Тогава византийците претърпели катастрофално поражение и самият главнокомандващ едва успял да се спаси зад стените на Несебърската крепост. Всички тези събития показват голямото значение на анхиалската крепост за надмощие по Черноморието и вътрешността на страната през Ранното средновековие (VII – Х в.).

Анхиало отново преминал във византийски ръце след 971 г., когато България била завладяна от Византия. В продължение на два века градът останал византийско владение и неговото значение на голям пристанищен център се увеличило. След освобождаването на България от византийците градът продължил да бъде една от „ябълките на раздора“, но като че ли неговото значение започнало да упада за сметка на съседния Несебър. Постоянната смяна на влияние между византийци и българи продължила, градът ще преминава временно от едни в други ръце, което в последна сметка ще се отрази неблагоприятно на неговото икономичеко положение.

През октомври 1366 г. Анхиало (както и другите градове по Западното Черноморие) попаднал в ръцете на венецианските рицари на Амадей VI Савойски, които действали в съюз със заслабналата вече Византия.   Става ясно, че за да бъде в центъра на тези постоянни конфликти и сражения Анхиало ще да е бил силно укрепен. Къде се е намирал средновековният град? Изказано е предположение, че този силно укрепен град е бил преместен на края на полуострова, там, където се намира съвременният град Поморие по време на укрепителните мерки на Ирина през 783 г. Досегашните наблюдения обаче не потвърждават такова предположение. Вероятно най-рано селището на мястото на съвременния град Поморие било преместено след ХII в. Следи от това ново Анхиало за сега са запазени само в източния край на полуострова – останки от крепостни стени от ХIII – XIV в., под т. нар. Яворови скали.    Така черноморските градове на юг от Хемус дочакали и първото появяване на османските завоеватели през октомври 1396 г. Отсега нататък в продължение на половин столетие Анхиало ще преминава ту във византийски – ту в турски ръце, за да бъде поставен окончателно под османска

власт през 1453 г. заедно със завладяването на  столицата Константинопол.    Сега градът станал  център на кааза (околия), в която се включват  три нахии – Анхиалска, Созополска и  Ахтополска, с което се превърнал в най-големия  административен център на Югоизточна  България. В тези териториални рамки,  включително и Карнобатският район, Анхиало  ще се превърне и в център на голяма епархия в  рамките на Цариградската патриаршия. Това  голямо значение на Анхиало и като стопански, и  като административен, и като културен център не  се променя чак до началото на XIX в.    След падането на Константинопол под османците Анхиало се превърнал в последно убежище на редица представители на византийската аристокрация в навечерието и след окончателното разгромяване на Византийската империя: родовете Палеолози, Дука, Кантакузиновци, Хрисоверги, Ватаци и др. Някои от тях, като Михаил Кантакузин, ще играят значителна роля в икономическия и култгурния просперитет на черноморския град.

Източник: https://pomorietown.wordpress.com/